Да се мисли и вижда в крайности – българска културна черта е. Човек е или винаги лицемер или никога, или е добър или лош, или умен или тъп, или приятел или враг. Възможност да е всичко едновременно – няма, тя противоречи на културните ни характеристики.

Избягване на несигурността (85) е основната причина. Според Хофстеде културите с висока стойност трудно търпят двусмислието и нюансите, нещата са или правилни, или грешни, истината е една, а нюансите опасни. В резултат хората го удрят на емоции – напрежението и стресът се трупат до преливане последвано от рязко изпускане. Средното положение, нюансите, приемането, че не всичко е черно или бяло изисква да приемеш, че нещо е може да е всичко едновременно – и добро и лошо, което е почти невъзможно при висока нужда от сигурност.

Ниското удоволствие от живота (16) и ниската мъжественост (40) създават модел, шаблон – трая, търпя, трая, търпя, избухвам. Културата приучава хората да потискат недоволството и да избягват открития конфликт. Разбира се потиснатото недоволство не изчезва, а се натрупва, и когато прелее, излиза като скандал подхранен викове и ярост, а не като спокойна забележка. Спокойното оплакване е “средният” избор, нюансът, блансът, който изисква действие докато човек е спокоен. Скандалите по пътищата, грубото отношение на пациенти към лекари (и обратното), въобще цялата (шантава) социлна динамика – резултат са от това. Като тъжна констатация – колко хора са виждали балансирания модел на поведение, колко са били учени на него, колко са наблюдавали човек, който спокойно се оплаква, че нещо не е като хората и кротко изисква да бъде оправено? Малко. Поради това тази година таратор от 9 евро, другата от 90, вътре с косъм и мигла, но “тука е така”.

Дистанцията от властта (70) дава само два избора – подчинение или бунт. Когато приемеш, че другият стои над теб, тогава изборът е или мълчание или война. Комуникация, в която спокойно се споделя какво не е наред и защо е невъзможна, защото предполага равноправност между участниците, а такава в йерархична култура – няма.

Индивидуализмът изисква ясна граница наш-чужд, тя също свежда избора между два – ли си наш, или чужд. На нашите всичко е простено, на чуждите – нищо, среден вариант не може да има, невъзможно е да имш зъб на някого за нещо, но да си му простил за друго, как така?! Неяснота, несигурност!

Естествено има фактори несвъразни с културата. Спокойното оплакване/недоволство има смисъл само ако някой го чуе, разбере и реагира. Ако учтивата жалба се замете, потъне и изчезне, ако другата страна само отчете действието и не направи нищо > хората научават, че имат само два варианта или да се примирят или да вдигнат скандал. Виждането в крайностите не са само само културна характеристика или черта на характера, а поведение в среда, в която средното не работи. Разбира се, така наречените социални мрежи засилват крайностите и разделението, включително в култури, при които не е присъщо.

За финал – отново не сме специални или уникални – мисленето в крайности е присъщо при почти всички балкански и много латиноамерикански култури (оттам любовта към сериалите им). Промяната се случва, но се точи бавно. Подобно на всичко друго – умението да не се борави в крайности е нещо, което се учи, навик, който се изгражда, подход към който човек избира да се стреми.