В България (и не само) съществува един привиден парадокс свързан с въпрос ‘Как хората реагират на чуждия успех?’. Подобно на други ситуации и тук реакциите са основно две – отричане и одумвне, принизяване на чуждия успех или космическо превъртане, национална гордост до степен пяна от ушите да се лее. Защо?

Защото парадоксът е само привиден, реален такъв – няма. Двете реакции имат една и съща първопричина, един и същи въпро, едно и също чудене – “Чуждият успех ме принизява или издига?”

Лафът, че в Ада само казана с българите никой не го пази е неправилен. Много казани в Ада има, с много народи, които нужда от дявол падар нямат, сами са си дяволи. Защо? Защото завистта действа само на близко разстояние. Приятелчето, съученикът, колегата, съседа – това са хората, с които се сравняваме ежедневно. Техният успех ние приемаме като личен провал. Успехът им прави нас да изглеждаме зле, респективно той бива обяснен като незасулжен, нечестен, несправделив, резултат не от лични качества, труд и усилия, а нещо нечистиво и измамно, тарикатлък и шмекерстване. Обратно – някой спортист или спортен отбор постигат успех, хлапета печелят олимпиада по нещо? Радост неземна. Защо? Защото те са далеч, завистта отслабва експоненциално с разстоянието, с тях сравнения рядко правим.

Индивидуализмът на Хофстеде изразен в границата между наши/чужди – не е фиксиран, не е закован. Границата се движи според контекста. В дадена ситуация напълно чужд човек може да се приеме изцяло като свой, като наш. Защо? Защото срещу други държави и народи – целият народ става изцяло наш. Успехът на един българин се превръща в национален. Докато печели срещу другите, той е герой, пример за поддържание, светец, в момента, в който отвори барче у наше село и край – не му е чиста работата, завист от до. Разбира се, не винаги нещата опират само до завист, понякога опират до факта, че даден човек може да е невероятен в своята област и тотал щета във всяка извън нея.

Друг факт играещ роля е измеримостта на успеха – такъв по трудно се отрича. Избягването на несигурността и цинизмът от ниското удоволствие от живота изискват подозрителност при всеки неизмерим успех – бизнесът, парите, кариерата – те могат да са продукт на връзки, уреждане, измама, но златният медал на международно състезание, което никой в страната не може да уреди (уж) – там подозрителността отстъпва и освобождава място за радост. Нациолналната городост компенсира (малко) личното безсилие, получава се BIRGing – Basking in reflected glory. Последното е психологически феномен, със смислов превод – печене (кът на плажа) в чужда слава. Народът се отъждествява с чуждия успех, за да повиши собственото си самочувствие. А сабоственото ни самочувствие никакво го няма – всички го разбираме, всички ни е шубе да го признаем. В допълнение имаме и исторически фактори – модерната ни история е изпъстрена със загуби и (съвсем на място) усещане за изостаналост – в комбинация те водят до силна нужда във всеки медал да се види, че не сме по-лоши от всеки друг. Това е и една от причините за агресивно и грубо поведение, както и за депресийка плуваща във вечна жалост – липсата на самочувствие.

Ниската ни мъжественост (Masculinity) наказва отличаването вътре, но не и това навън. Културата ни цени скромността и вписването, да си траеш, да не се отличаваш, но когато контекста се пренесе навън – никой не се усещ засенчен, защото всички споделят чуждото постижение. Смахната работа, но работа, ко да се прави.

Забавен (тъжен, много тъжен) момент – тъй като сме родова култура успехите ‘навън’ не се приписват на личните умения, а на българските гени, гениалният български ум, на нашата школа. Да признаеш, че шампионът е успял, защото се е скъсал от тренировки и лишения, имал е треньор, който е повярвал в него и е направил същото въпреки системата – значи, че системата, т.е. ние – не сме помогнали, не сме допринсели. Скандално признание, (не)осъзнатото лицемерие е удобния избор, тихия, кроткия, кооперативния, неконфликтния.

Високата дистанция от властта и приемането на йерархията като даденост добавят бонус. Всичко добро и хубаво идва “отгоре”, от властта, тя плаща заплати, пенсии и … постига успехи, хората от своя страна, тъй като вярват в йерархията – приемат това като факт, като даденост, рядко задават въпроса “А какво ВИЕ направхите за спорта и образованието?” . Така шампионът (и треньора) от невероятно дисцплиниран човек работил усилено за свойте успехи се превръща в “национална гордост”, а нацията в нашата култура – това е властта. Властта присвоява успеха, оттам и любовта на политици да се снимат със спортисти и олимпийци > да представят чуждия успех като свой, да демонстрират своята милост последвана от еднократни “награди”, да превърнат шампиона в длъжник – о ти получи царската милост, целуни пръстена и никога не забравяй ръката, която те храни – нищо, че тази ръка или не те е хранила или само огризки е давала.

Разбира се роля играе и социалистическото наследство – спортните и олимпийски успехи се приписваха изцяло на системата, демонстрация на нейното превъзходство, системата обаче значи едно – ПАРТИЯТА! Формата се е променила, същността – не.

Властта получава славата, без да е поела разходите, направила инвестициите, създала и изпълнила дългосрочна стратегия. Спортистът или ученикът получава еднократна награда, еднократно признание, които се стремят да го превърнат в длъжник, да го карат да се чувства не като човек постигнал успехи благодарение на себе си и треньора, ами като продукт на властта. Разбира се последната няма идея как подготви следващите шампиони, тя не се интереува от това, а от снимчици и успехи, почиващи изцяло на чужди усилия. Обществото или приема или остава с впечатлението, че държавата “се грижи”, докато реалните двигатели на успеха – състезателя, треньора, учителя, родителите те не са важни. Затова и успехите ни най-често са на отделни личности, постигнати въпреки системата, по-рядко на отделни отбори – 1994 беше феномен с точно нулева роля на и постигнат въпреки властта.


За финал – чуждият успех се отрича, когато ни принизява и се присвоява, когато ни издига. Решаваща роля в нашата действителност играе основно разстоянието, дистнацията, и откъм завист и откъм власт. Ниското ни самочувствие (и индивидуално и като нация) допълнително подхранват положението. Естествено, не трябва да се изключват и факти, които съвсем резонно подхранват това отношение – връзкарството, мутренските години довели до бизнеси финансирани от престъпна дейност, повесеместното присвояване на еврофондове и бюджетни средства, отлично работещата и корумпирана прокуратура и т.н.