Декларираното желание за законност и ред, но нежеланието същите да се спазват е един от най-ярките специфики на шантавата ни култура. Хората искат строги правила и твърда ръка, но когато правилото засегне тях намират безброй причини, защо то не важи за тях. Причината? Под “ред” повечето хора разбират ред за другите.

Избягването на несигурността създава нужда от правила, но не и навика/възпитнието, те да се спазват. Нуждата от правила е преди всичко емоционална, направо детинска. Хората се чувстват сигурни, когато има закони и правила, дори когато не работят. Законите и правилата успокояват със самото си съществуване. Поради това те се умножават, поради това има стремеж всеки проблем с нови да се реши. Проблемът е ясен – нуждата от правила не върви със желание за тяхното спазване. Нуда от утеха, не от отговорност. Последният пример бяха вълненията покрай колоезденето в паркове. СКАНДАЛ! За жалост повечето от хората на колело (поради мисленето в крайности) никога няма да осъзнаят абсурдността на възмущениетоси, защото същите тези хора искат ред и твърда ръка спрямо шофьори заплшващи техния живот, но те да спазват правилата? Не.

Дистнацията от властта прави правилата чужди. По дефиниция правилата се налагат от хора, които сами не ги спазват. Законът не е общ договор между хора с равни права и задължения, а инструметн на властта. Спазването на закона се разглежда като подчинение, а нарушаването като малка лична победа, малък бунт. Защо ако гласуващите законите не ги спазват сами, аз да ги спазвам? Въпросът е съвсем резонен и ясно демонстрира дефектите на йерархичните култури с висока дистанция от властта, силно изразно разделение между наши и свой, голям страх от несигурността и небивал цинизъм / песимизъм. Правилата са за другите – не са за мен, така както стълбището е общо, ничие, не е моя работа да го поддържам чисто, чисто пазя вкъщи, вкъщи е мое, другото – чуждо, общо, ничие.

Така един и същи човек може да иска строги наказния за майстори дигащи шум и в същия момент да превръща мазето си в магазин или барче – без разрешение от други живущи и пряко засегнти. Заради това и често има дълбоко възмущение, когато санкционираният си ти “Ама вие защо мен, аз ли съм най-големият престъпник?“

Цинизмът превръща спазващия правилата в будала и балък. Щом всички нарушават, онзи, който спазва правилата, не е почтен, а наивен. Да минеш между капките е умение, с което се хвалиш, това те прави герой, а не нарушител. Да чакаш реда си на опашката, докато другите предреждат, не е морално, а глупаво.

Ползата от нарушението е лична и веднага – паркирам на тротоара сега. Ползата от спазването е обща и бавна. Когато краткосрочните цели са първи и доверието ниско – изборът е лесен.

Никой не прави забележка. Ниската мъжественост означава, че хората избягват открития конфликт. Нарушителят рядко чува забележка от съсед, от минувач, колега – точно обратното – “Кой си ти, че да казваш НА МЕН?!“. Неформалният социален контрол, който в много култури върши повече работа от полицията, у нас почти липсва. Остава само официалният, а той е селективен.

Историята е научила хората, че правилата са капан. При османското владичество законът е бил на османците, а заобикалянето му – въпрос на оцеляване. При социализма правилата и реалният живот бяха два различни свята. През 90-те онези, които нарушаваха правилата, забогатяха, а онези, които ги спазваха – загубиха или се изнесоха в чужибна. Три поредни урока с едно послание – който спазва правилата, губи.

Селективното прилагане довършва трупа на закоността. Правилата се прилагат стриктно към едни и гъвкаво към други. Вероятността да бъдеш наказан зависи от това кой си и кого познаваш. Тогава нарушаването на правилото не е морален избор, а разумен и практичен риск.

Не обичаме да спазваме правилата, защото не вярваме, че другите ще ги спазват, а другите не ги спазват по същата причина. Крайният резултат е социално приемлив хаос, който води до още мрънкане за правила и твърда ръка.

Културата диктува навика, но средата определя сметката. Това е и причината поради, които един и същи човек в България може да си хвърля боклуците през балкона, да люпи семки като невидял, да пикае по градинки, но в Герамния се превръща в примерен гражданин спазващ всяко правило. Магия? Не. Среда. Еднакви правила за всички, солена глоба за обърканите. Незнаещите бързо разбират.