Образованието в България има много проблеми, но един печели – фокус върху възпроизвеждане и наизустяване, не върху разбиране и критично мислене.

В училищата и университетите се стимулира и нагрждава възпроизвеждане на готов материал – урок, лекция, целият учебник. Умението да го разбереш, приложиш в нова ситуация, да го оспориш или стигнеш сам до нов извод – не. Крайният резултат е функционална неграмотност. Резултатите от PISA говороят явсно – около половината деца на 15 години нямат базово ниво на разбиране на текст. Това не са деца, които не са учили, а деца които са низустили, оттам и неумението да се използва наученото. Положението е сходно при студентите – зубрене и забравяне след месец, защото никога не се е наложило материалът да бъде разбран, нужно е било само изпита да се вземе. Останалите проблеми – преписването, дипломи без знания, неспособността на завършилите да мислят самостоятелно – те произтичат от функционалната неграмотност.

Защо е така?

Високата дистанция от властта прави учителя и професора източник на някаква истина, която ученикъд трябва да повтрои и приеме, а не да оспори. Високото избягване на несигурността подтиква търсенето на един и само един верен отговор като едновременно санкционира правенето на грешки. Последните са абсолютно задължителни и част от разбирането, процесът изисква човек да гриши. Двете последствия правят наизустяването най-безопасна и успешна стратегия и за ученика и за учителя. Последният е продукт на същата система.

Учебните материали често са големи по обем и наблъскани са с факти, това допълнително разводнява образователния процес, защото не дава възможност за дискусии. Бърза се от урок към урок, от лекция към лекция, като разбирането бива игнорирано.

Често учителят или преподавателя са продукт на същата система, което води до затворен порочен кръг – тези, които учат и преподават го правят по същия начин, по който тях са ги учили и на тях преподавали. Опити за промяна на модела – няма, защото малко хора са виждали и интересували от други такива.

Отговорни за резултата – няма. В друг пост споменах за финансирането – финансирането върви с ученика или студента, не с постигнатите резултати. Това само по себе си не е проблем ако изборът се базира на качество, при нас обаче, особено във висшето образование, качеството е игнорирано, защото свободните места за студенти са повече от желаещите, гони се не качество, а количество. В резултат мнозина избират не най-добрия университет, а най-лесния. Системат за оценяване на университетите често е неразбираема и когато не можеш да избереш по качество, избираш по привиден престиж, по удобство. Финансирането следва учащия се, но не следва качеството. Учителят, чиито ученици не разбират прочетенето – не носи отговорност, преподавателят – съвсем, учебните заведния –

Обществото искат дипломата, не знанията.

А промяната?

Като изключим патологичния страх от промяната, тя е относително ясна:

• инвестиране в учителите – те са най-важният актив на образованието
  • не може да се очаква от хора учили чрез наизустяване, че утре ще се фокусират върху разбирането, когато самите те не знаят какво наистина значи това
  • свобода, доверие и подкрепя в учителите – в момента техният авторитет е нисък, а свободата им е изкючително формална
• ревизия на учебните програми – с фокус върху разбирането, намаляване или увеличение на обема, с възможност за време, в което да се случват дискусии
  • опитът натрупан от други страни е безценен, ясно е кое работи и кое не толкова
• задължителна промяна в оценяването, която да награждава разбиране, а не наизустяване и един верен отговор
• обществен консенсус – няма как да искаме хем да не може да се гони ученик от час (или дори за ден, може и два), да си цъка по телефона, нарушава дисциплината – хем учителя да игаре ролята на възпитател – последното може да се случи САМО АКО родителите са ЗАД учителя, нещо което ще е трудно предвид пропадналия авторитет на професията и специфичната ни култура
• политическа воля да се изтърпят първите лоши резултати (по-ниски оценки), които са неизбежни
  • същото и от страна на родителите

Дистанацията от властта също действа срещу учителя – в йерархичната култура уважението е към този, който стои по-високо, а учителя отдавна е ниско в стълбата, под министреството, директора, и в очите на много родители – под тях. Избягването на несигурността прави системата неподатлива на промяна – централизирани учебни програми, проверки на документи, страх от експерименти с нови методи. Учителят е между чука и наковалнята – от една страна свят, който иска от него да е гъвкав от другата система, която наказва отклоненията от установения образец. Иронията е пълна – учителите имат формално право да избират учебници, но само от одобрените, могат да експериментират както намерят за добре – но РОУ ще им го навре в лицата ако посмеят да закъснеят с учебния материал, програмите са претоварени, подкрепата от страна на институции, директори и родители – слаба, а крайният резултат – болезнено ясен.