Хеерт Хофстеде (лека му пръст) е човек допринесъл много за разбиране на различните културни характеристики присъщи на народите. Неговите изследвания помагат да се даде отговор на въпроса “Защо сме такива?“, защо не сме като Швейцария, защо не сме като Германия, защо, защо, защо…

Хофстеде извежда и измерва шест културни характеристики, по които може да се определи на кой народ какво му ври в културното канче. Скалата е от 0 до 100.

За България стойностите са следните:

• Дистанция от властта (Power distance) – 70
• Индивидуализъм (Individualism) – 50
• Мъжественост (Masculinity) – 40
• Избягване на несигурността (Uncertainty avoidance) – 85
• Дългосрочна ориентация (Long-term orientation) – 51
• Удоволствие от живота (Indulgence) – 16

Дистанция от властта

При нас точките са 70, което е много високо. Какво значат те? ВБългария хората приемат неравенството и йерархията като даденост, част от живота, Вселената и всичко останало, нещо непроменливо и неизменно. Недоверието към властта (която и да е власт) също е изключително високо. Иронично, нали? От една страна хората приемат своята подчинена позиция в йерархията, от друга – отсвирват властта по дефиниция. Една от причините хората да искат ред, но не и да спазват законите, като последното е повсеместно.

Индивидуализъм

Силен колективизъм (да не се бърка със социализма) в семейството. Родова култура, родов строй. Родът и роднините са поставени на пиедестал, тяхното мнение едва ли не е меродавно. Недоверие по дефиниция към всички извън рода и семейството. Чуждите са подозрителни, потенциални врагове. Стойност 50 звучи като златна среда, но не е – колективисти сме в семейството (рода) и безразлични индивидуалисти към всички останали. Оттам и класическата картинка – апартаментът блести, а стълбището е мръсно. Апартаментът е „мой“, стълбището е „ничие“ тоест общо, красива къща със спретнат двор – колата парикрана на тротоара, а по улицата фекална рекичка. Този криворазбрн индивидуализъм обяснява и друго – защо по улиците има толкова хора с психични проблеми – видимо болни, без лечение, без подкрепа, зарязани и забравени – защото те не са МОЙ проблем, те са ЧУЖД!

Мъжественост

Името подвежда – тук няма нищо общо с пола. Тази характеристика измерва дали обществото цени успеха и конкуренцията или консенсуса и качеството на живот (да ти е спокойно на главата), тази характеристика е по-точно преведена като мотивация за постижения и успехи. С 40 точки сме по-скоро слаба ракия – да не се откроиш, да не се караш открито, тихичко и кротко без много шум ако може, така все да се разбираме.

Избягване на несигурността

85 точки – много високо. Новото и различното плашат. Искаме правила, сигурност и един (само един!) верен отговор. Парадоксът е, че правилата ги искаме главно за другите, рядко за себе си.

Дългосрочна ориентация

Средна стойност. На теория – баланс. На практика мислим дългосрочно за семейството и имота и краткосрочно за почти всичко друго, включително образование, здраве, финансии.

Удоволствие от живота

16 точки – едни от най-сдържаните в света. Цинизъм, песимизъм и усещане, че животът ни се управлява от външни сили пред които сме безсилни. На удоволствието, да си направиш густото, новите дрехи да си носиш, на нова бангия да се повозоиш – това е много нахално и грозно, подозрително, одумва се. Мрънкането обаче е на ниво национален спорт, световни постижения имаме там.

Как изглежда всичко това в реалния живот ?

Вкъщи

Дистанция от властта – мнението на родителите тежи повече от мнението на децата: какво ще учат, какво ще работят, какви гаджета ще имат, как ще гледат внуците.
Индивидуализъм – бабите и дядовците отглеждат хлапетата, родителите помагат на децата да си купят апартамент, семейството и родът играят ролята на доживотна поддържаща единица.
Мъжественост – времето, прекарано с приятели и семейство, е по-важно от развитието в кариерата.
Избягване на несигурността – семейният ред и правила се спазват. Опитите за празнуване на нови празници се посрещат с „Ама ние си имаме наши традиции, какво им е?!“. Неспазването на правилата се посреща на нож.
Дългосрочна ориентация – пестене с години, за да може хлапето да си купи апартамент, и в следващия момент безумно харчене за сватби, рождени дни, балове, бебета и други поводи.
Удоволствие от живота – удоволствието трябва да се оправдае, мрънкането и недоволството – никога.

В училището и университета

Дистанция от властта – учителят е прав по подразбиране. Ученик, който спори, е „нахален“, а родителите, вместо открито да оспорят отношението на учителя често търсят кой познава директора. Обратното също съществува – родителите, които се възприемат по-високо в йерархията (пари, връзки) и моментално налитат на учителя, който е поставил заслужено ниска оценка на ученика. В университета наблюдаваме друг тип поведение – доцента/професорът – те са феодали, оценката зависи не от знанията и уменията, а от това дали си купил нечий учебник, дали стоиш най-отпред, дали не си задавал неудобни въпроси.
Индивидуализъм – подсказването и преписването са солидарност, не измама. Който не дава да се препише от него – той е лош приятел, който издаде друг (за каквато и да е) – той е враг. Родителите налитат на училителите заради ниски оценки, защото детето е НАШЕ, а учителите – чужди, непознати, врагове, в този случай справедливостта губи по точки. В университета най-често се назначават собствените възпитаници, т.е. наши хора, асистент става наш човек, а не най-добрият кандидат. Преписването по време на изпити е колективен спорт, купуването на изпити – нещо напълно обичайно и стандартно.
Мъжественост – да се впишеш е по-важно, отколкото да блестиш. Отличникът рискува да бъде „зубрачът“, индивидуалистът – „странният“. Академичната кариера рядко се гради чрез умения и знания, конкуренция, публикации и постигнати резултати академичната кариера рядко се случва на база конкуренция и публикации, по-често е резултат, че някой е изачакал своя ‘ред’ (по старшинство) и вписване в средата (без спорове с шефовете).
Избягване на несигурността – един верен отговор, наизустяване и страх от грешка. Същата култура, която кара учиеникът да наизустява без да разбира кара и учителя да прави същото. Отворените задачи изглеждат „нечестни“, привнесени отвън. Ниската оценка се разглежда като заплаха за бъдещето на детето, респективно не се обяснява с незнание, а с лично отношение на учителя спрямо хлапето. В университета положението е сходно – наизустяване на материала, не се търси разбиране, учебните програми се сменят бавно и с неохота – преподавателите и те низустяват, нова учебна програма на никого не му се учи. Университеите пък приемат почти всеки тъй като финансирането е на база студент – качеството да го мисли друг.
Дългосрочна ориентация – дипломата е сигурност за цял живот, но се учи не за знание, а за взимане на изпити. В университета – дипломата е основно цел за статус, не за познания и умения.
Удоволствие от живота – ученето с удоволствие звучи несериозно. Строгото значи качествено. Студентите не очакват да научат нещо смислено, което да им помогне в работата и живота, протестите за качествено образование са рядкост, студентските съвети са формални, а недоволните – те просто отиват да учат навън.

В медицината

Тук проблемите са не само свързани с културата, но и струткурни – породени от самат система ( и доктор Гугъл ). В този пост са разгледни само първите.

Дистанция от властта – медицината у нас е изцяло йерархична > шефът на клиниката, лекарите, сестрите, пациентът е накрая. Лекарят (сам) се възприема като стоящ над пациента, а не като специалист, който му предоставя услуга. Въпросът „Защо ми давате това лекарство?“ звучи като оспорване на авторитета, затова отговорът често е „Вие лекар ли сте !?“. Пациентите почти винаги приемат това отношение като нормално, мълчат, благодарят, търпят. С доктора не се спори, обяснения не се искат, второ мнение се търси само зад гърба му. Доплащането (подкупа) е знак на преклонение не само пред лекаря, но и този над него. Пациентът или се снишава, или връхлита. Пред лекаря мълчи, не задава въпроси и не казва, че не е разбрал, а вкъщи не спазва лечението. Ако пък самият пациент се смята за по-високо (с пари, позиция или връзки), стартира със „Знаете ли кой съм аз?“. Средно положение, в което лекар и пациент са равноправни партньори – почти няма.
Индивидуализъм – към нашите пациенти (доведени от колега, роднина, познат) отношението често (но не винаги) е съвсем различно > внимание, обяснения, усмивка. Към всички останали – безличен конвейер. Пациентите са наясно и поради това първо търсят връзка, а после лекар. Колегиалната лоялност пък означава, че лекар рядко ще критикува грешката на друг, а малкото пациентски жалбите често биват потулени или оставени без адекватена реакция. Обратната страна при пациентите е една > опашката е за другите, близките нахлуват по петима в стая, спорят с персонала и изискват специално отношение за техния човек. Чуждият пациент, който чака от два часа, не е проблем на никого, той все едно несъществува.
Мъжественост – пациентите рядко подават жалби, болниците не се конкурират на база качество и обслужване. Няма външен натиск, който да накаже грубостта или да награди човечността. Пациентите като цяло търпят, а после мрънкт до безкрай, констурктивна обратна връзка – няма, публично линчувне обаче – яката.
Избягване на несигурността – лекарят трябва да изглежда сигурен и всезнаещ. Признание „Не съм сигурен, нека проверим“ се приема като слабост, затова несигурността се прикрива с рязкост и високомерие. Арогантността щит срещу въпроси, на които лекрая няма готов отговор. Откъм страна на пациента нещтат стоят по-просто – искам ясна диагноза и хапче, да се изчака и види не е опция, окей – взимай тези антибиотици за вирусна инфекция и изследвания “за всеки случай”. Когато нещо е неясно (почти винаги е) – налитаме на бабините билки, червени кончета, магийки, лечители и знахари, друга “алтернативна медецина”. Доказано работещи ваксини? НЕ! По-добре чай от водорасли.
Дългосрочна ориентация – системата действа от днес за утре, пациентът е клинична пътека, която трябва да се отчете и разплати, а не човек, който ще лекуваш. Дълготрайно доверие между лекар и пациент е рядкост, дори когато е намесен личния лекар. Профилактиката и превенцията са кухи фрази, на лекар се ходи само ако нещата станат дебели и тогава се очаква чудо. Често не се изкарва пълен курс на лечението, а още по-често – хората сами се “лекуват”.
Удоволствие от живота – психичното здраве е табу, терапията е признак на слабост. Търпи се, докато не се счупиш, а когато се счупиш – весело в някоя психиатрия, ако престоят там не те ужаси до степен отново да се събереш – нищо няма да ти помогне. Цинизмът е защитен механизъм в сдържана, песимистична култура като родната. Лекар, който години наред гледа смърт, мизерия и абсурди в системата, без психологическа подкрепа (защото терапията е за слабите), се затваря. Бездушието е форма на емоционално прегаряне, което никой не признава и никой не лекува. При пациентите нещата не са по-различни – на лекарите се гледа (общо) като на нагли говеда, крадци, некадърници – те са такива по презюмция. По-добре да си купиш внимание отколкото да защтаваш правата си.

В политиката

Тук специално имаме изключително ниска политическа култура. Мнозина не правят разлика между парламент, правителство и президент, предизборните обещания се оценяват по щедрост, не по изпълнимост, гласува се за лицето от екрана. Компромисът се смята за слабост, коалицията – за предателство, а несъгласието – за вражда. Купен вот, мъртви души в избирателните списъци, избирателен туризъм.

Дистанция от властта – партиите се градят около лидер, не около управленска програма, вътрешна демокрация – няма. Партият е лидерът и обратно. Политиката е работа на “ония горе’, гражданите не комуникират с депутата, който са избрали, не се занимават с обществени обсъждания, често и идея си нямат кой ги представлява в НС. Очакваният на избирателите са към един човек, който да “оправи нещата”, а не към институции и правила, поради това повечето протести са за оставки, а не за конкретни политики.
Индивидуализъм – всеки дърпа килимчето към себе си. Пенсионерите гласуват за по-високи пенсии, бизнесът за ниски данъци, селото за асфалта и никой не се вълнува как ще се разплаща всичко. Гласува за “нашия човек”, който ще се погрижи за нашето село, фирма или група. Общото благо е ничие, общият интерес – абстракция. Партиите се държат точно като избиртелите си – съвместно управление е предателство, коалициите с или невъзможни или се разпадат яката, а компромисът? Компромисът е проява на слабост и загуба. В малките населени места цари пълен феодализъм – очаквано при наличието на малко работодатели.
Мъжественост – като общество предпочитаме консенсус и избягваме открития сблъсък, но това не се проявява в политиката. В ежедневието не обичаме конфликта, затова не спорим с аргументи, а мълчим, а после избухваме в коментарите. Политиката се превръща в шоу от обиди, а реалното договаряне и търсене на решения се смята за силно подозрително. Политик, който спокойно обяснява сложни неща, губи срещу този, който говори на висок глас. Обещанията за сигурност (пенсии, заплати, цени) печелят срещу обещанията за реформи, растеж и конкуренция.
Избягване на несигурността – уверените популисти, които обещават ред побеждават предпазливите реформатори. Реформите умират, защото самата промяна плаши, а тя плаши повече от лошото настояще. Реформите в съдебната система, здравеопазването и образованието се провалят, защото всяка промяна носи риск, а рискът се приема по-тежко от гарантираната лоша ситуация. Носталгията по “реда” от миналото е силна, дори и при хора, които не са живели тогава или по-лошо – страдали са от този “ред”. Конспиративните теории процъфтяват, защото дават прост отговор в сложен свят – виновни са „те“ – Брюксел, Вашингтон, Сорос. Ясният враг е по-успокояващ от несигурността.
Дългосрочна ориентация – хоризонтът стига до следващите избори. Често големите проекти се започват от едно правителство и се зарязват от следващото или по-лошо – не се зарязват и превръщат в бездънни финансови дупки. Гласува се за увеличение на пенсията догодина, а не за реформа, която ще даде резултат след десет години. Бюджетите се правят предизборно, проекти се започват и изоставят. Често се появява нова партия с лидер-спасистел, която след година-две разочарова и всичко се повтаря.
Удоволствие от живота – Всички са едни и същи, нищо няма да се промени, всички са маскари, гласът ми няма значение. Цинизмът е най-силният двигател на ниската избирателна активност, който все пак гласува – гласува против, а не за някого/нещо. Хорта са като цяло незаинатресовани, а онези, които не могат да се примирят – отдавна са в чужбина. Забавен факт – тези, които не гласуват, те мрънкат най-много от резултата.

Правосъдие и ред

За мен, полиция, прокуратура и съд вървят заедно, не в контекст на разделение на властта, а в контекст на части от единно конструктивно цяло. Една слаба част обезсмисля работата на всички останали тъй като води до вечно прехвърляне на вина – Ние ги хващаме, те ги пускат.

Дистанция от властта – полицаят, прокурорът и съдията се възприемат като власт над гражданина, а не като хора осигуряващи спазване и върховенство на закона. Гражданинът е молител, който бива размотаван, чака, обяснява се, търпи грубост, често основни негови права биват нарушени. Отвътре йерархията е абсолютна – редовият полицай не тръгва срещу човек, когото началството пази, младият прокурор не повдига обвинение без благословия отгоре, а съдията знае кое решение ще се хареса и кое ще му струва повишението. Силните на деня минават по другия ред, всички в системата го знаят, всеки се прави на шашав. Хората или се снишават, или използват своя статус. Обикновеният човек не пита полицая за името и номера му, не иска копие от протокола, не знае правата си и не смее да ги потърси. Който се смята за “по-високо” в йерархият, започва със “Знаеш ли кой съм аз?” и очаква да не бъде глобен, разследван или осъден. Обществото приема, че законът е различен за различните хора, и вместо да се възмущава, проестира и обединява, избира да мрънка, да повтаря, че “няма смисъл” и да се чуди – кой ги пази?!
Индивидуализъм – личните връзки са по-сигурни от закона. Когато има проблем, първият въпрос не е “Какви са правата ми?“, а чудене дали не познаваме някого… Полицаят е нечий братовчед, прокурорът съученик, а съдията – нечий баща. В малките населени места всички се познават и обективността е почти невъзможна. Вътре в системите колегиалната лоялност е по-силна от закона – грешките на колегата се прикриват, жалбите се разглеждат от приятели, а който свидетелства срещу свой, остава сам. Отвън – гражданите не съдействат, свидетели не се явяват, съседи рядко чуват и вижда каквото и да е (много глухи и слепи хора има в България, не по рождение, а по избор), да подадеш сигнал се смят за доносничество.
Мъжественост – полицаят не тръгва срещу силните, прокурорът не повдига обвинение, което ще го направи неудобен, съдията не излиза с публично несъгласие. Гражданите рядко подават жалби и още по-рядко действат докрй. Вместо открит конфликт с институцията се предпочита заобикаляне или примирение.
Избягване на несигурността – процедурата е над същността. Разследвания се проточват с години поради формални причини, обвиненията, ако въобще се повдигнат – не се прецизират, дела падат по технически причини, съдебни състави често си правят отводи, отговорността се прехвърля, а гражданите се занимават в разноски, документи, срокове и инстанции. Същата система, която е затрупана с правила, ги прилага избирателно. Висока нужда от ред плюс ниско доверие във властта дава именно това – много правила, счупен краен резултат.
Дългосрочна ориентация – основните умение на полицията е да работи на акции и кампании. Шумни арести пред камерите, операции с шантави имена, обещания за нулева толерантност, а после тишина и или без присъди или с неадекватни такива. Съдебната реформа се свежда до нейното обявяване и дотам.
Удоволствие от живота – цинизмът е пълен. Определени хор с винаги над закона, обществено значимите дела са предварително решение и то изобщо ко се стигне до дело, често полицията е безсилна. Много престъпления не се съобщават, измамени и прецакани хора – просто се примиряват. Скандалите в съдебната система предизвикват свиване на рамене, а не гняв. Резултатът е порочен кръг – никой не очаква справедливост, никой не я изисква, причини за промяна – няма.

Към всичко това може да добавим и класиките – подаваш жалба в полицията, тя отива (може би) в прокуратурата, бива “изгубена” или събира прах в нечий шкаф. Обяснения – никой не дава. Двойният стандарт е правило, не изключение, отношението почти винаги опира до статус и връзки, обикновения човек бива санкциониран, политици, бизнесмени и/или тяхната рода – минават между капките. Дела изтичат по давност, топката се прехвърля постоянно, убийци на пътя – продължават да се разхождат свободни. Разбира се положението не се обяснява само с културни характеристики – то е и резултат от тоталитарното наследство – прокуратурата в часатност е изграждана като ИНСТРУМЕНТ на властта, а не като независим пазител на закона, самата тя е силно центрлизирана и в резултат злокобно йерархична – по същество почти безконтролна и безотчетна.

Сдружаването и кооперацията

Дребните и средните земеделски производители продават на безценица, мрънкат, протестират и дотам. Защо?

Дистанция от властта – чака се министерството, правителството или друг силен лидер да се опълчи на веригите, вместо да се самоорганизират. При кооперирането се предполага, че всички са равноправни, тоест равни, тоест няма йерархия, без йерархия няма как да се припознае лидер, който е абсолютно нужен – все пак някой трябва да оргнизир и консолидира усилията, как така Пешо ще ми е лидер на мен, нали сме равни?!
Индивидуализъм – всеки се страхува, че другите ще го прецакат, всеки разглежда всеки друг като потенциален измамник, липсата на доверие допълнително скапва сдружаването.
Мъжественост – твърдото колективно договаряне е неудобно. По-лесно е да се оплачеш, отколкото да преговаряш.
Избягване на несигурността – кооперация значи нови правила, рискове и непознати партньори. Познатият лош купувач е по-безопасен от непознатото сдружение.
Дългосрочна ориентация – парите трябват сега! За успешно коопериране е нужна и обща, споделена инфраструктура, чудесно – но моето е мое, а чуждото – общо, двете концепции не сработват.
Удоволствие от живота – песимизмът и цинизма отново печелят – “Веригите винаги ще са по-силни.“ Енергията отива в жалки протести и оплаквания, а не в изграждане на алтернатива.

Много хора се чудят защо търпим скапано обслужване. Е, търпим го, защото такава ни е културата, точно и поради това плащаме много – за нищо, не само това – продължаваме да го правим, приели сме, че когато сме в заведение (каквото и да е то), персоналът едва ли не – на нас прави услуга. Това между другото е доста забавно тъй като чиновниците точно и така действат – не в услуга на хората, а като падари на шефовете си. Тъжно.

Може да се продължи с примерите до безкрай, но нека да спрем дотук. Накратко – въпросните културни характеристики (техните стойности и значения) дават сравнително ясно обяснение, защо не сме “Швейцария на балканите”, а какви стойности има Швейцария?

• Дистанция от властта (Power distance) – 34
• Индивидуализъм (Individualism) – 79
• Мъжественост (Masculinity) – 70
• Избягване на несигурността (Uncertainty avoidance) – 58
• Дългосрочна ориентация (Long-term orientation) – 42
• Удоволствие от живота (Indulgence) – 66

Интересно е, че нито една от тези характеристики – взета сама по себе си – не обяснява нашата действителност. Словакия има 100 точки при дистанция от властта, Словения и Хърватска над 70 – но там има силни и функциониращи институции поставени в услуга на хората, съществуващи за тях, а не обратното.

За финал

Културата обяснява склонности и тенденции – не съдба, културата може и се променя, тя е преди всичко ИЗБОР, а не предопределение. Историята (османското владичество, комунизмът, преходът от 90-те), липсата на институции служещи на хората, мутренските години, разочарованието от нереалистични очаквания, институции, които не служат на хората, емиграцията на голяма част от будните и активни – всички те имат значение не по-малко, от която и да е стойност на дадена културна характеристика. Протестите от 2013 и 2020 г. показват, че мрънкането не винаги печели пред действието. Има много хора, които се стремят да обърнат назаданичавите ни тенденции (очевидно са такива, защото не работят ЗА нас, а СРЕЩУ). Много бавно повече и повече хора избират да действат, вместо да мрънкат и събират злоба. Процесът за съжаление обаче е бавен, но всеки, абсолютно всеки един човек може да го ускори, с едно “Добър ден, как да помогна?” с една “Добър вечер”, с подход към другия, който не го разглежда като враг, с избора да не подминеш и да не сведеш глава, защото ако на теб на ти дреме за твойте права – на кой луд следва да му?