Ленин, Сталин, Хитлер, Мао и други по-дребни диктатори са били кървави сатрапи и убийци. До един. Извергчета. Скотове. Историята тепърва ще разказва за изпълненията им. Разбира се, те не са били само човекоядци. Съвсем не. Били са всестранно (недо)развити. Имали са страхотни качества, които са им позволили да се вихрят на воля и сътворят много сериозни бели. Интересно е, че до ден днешен въпросните фъшкии са харесвани, уважавани и обичани от сериозно количество народ. Защо? Вероятно, защото техните фенове са идиоти или не знаят нищо за въпросните личности или пък споделят техните виждания и разбирания, т.е. са потенциални човекоядци, престъпници, убийци. Проблем ли е вижданията на Ленин и Хитлер да споделяш? Не. Не е. Вижданията не вредят никому. Аз примерно имам виждане как цялата планета се взривява и всички умираме. Да се свърши един вид. На ново да се почне. Проблем ли са такива виждания? Проблем ли е ако фантазираш как изнасилваш жени? Как ги доминираш, а после ги убиваш и изяждаш? Не. Неприятно е, доста извратено, престъпно и болно, но не е проблем. Това е свобода на словото, на изразяването, на фантазията. Проблемът настъпва, когато човек спре да се задоволява с мисловният си онанизъм и премине към действия. Когато искаш да сътвориш фантазията в реалния свят. Комунистите в България бързо са доказали това твърдение. От фантазия на измисленото равенство, човекоядство, убийства и масов терор те бързо са преминали към действията. Всичко, което се е искало е да имаш другарчета, които да викат “Даваааай!” и хоп – смело напред. Първо онанизъм и фантазията, после еякулат, кръв и ебане в реалността. Приказните диктатори отлично са разбирали този факт. Точно и поради това в техните страхотни страни като цяло всичко е забранено – особено фантазията. Знаят те, че от фантазия до реалност малко стъпки има. Наясно са били, че за да дойдат на власт са им трябвало няколко стотици хиляди (може и милиони) гьона, които да повярват във фантазията и хоп – заграбване на властта. Не бива така другари, цензура следва да има, контрол!

От по-горното следват няколко явни факта. Първо – да си фантазираш (каквото и да е) е базова човешка свобода. Без значение дали на някого му харесва или не. Работа чужди хора в нечий мисли – нямат. Окей е да мразиш обратните, да презираш цветнокожите, да си фантазираш как хиляди моми ти лапат малката пишка, докато изнасилваш сестрите им и т.н. Не е окей да го правиш. Принципно не е окей и да го мислиш, но слава богу мисловна полиция все още няма. Това го пиша специфично за безброй олигофрени, които си вярват, че не само не е окей да заявиш публично как презираш някого (все едно на каква база), но и си вярват, че следва да “отнемат” това ти право. Това са хора дебили, които се различават от въпросните човекоядци само и единствено поради временно и привидно човеколюбие. За тях обаче нататък. Второ – за да изплискаш в реалността ти трябва усърдно фантазиране. Много усърдно. Трето – крачката от фантазия към реалност често опира до количеството олигофрени, които ще повярват в твоята глупсот. Тази крачка обаче не стига. За да се превърне във втора, трета, после в спринт има нужда и от нещо друго – пасивността на що годе здравомислещите. Онези, които уж разсъждават адекватно, нямат толкова крайни фантазии, стремят се да служат на друите и като цяло са готини. Основната им грешка е, че не разбират. Не разбират, че имат взимане даване не с хора, а с човекоядци, убийци и мародери. Ваймарската република си е изпатила от тази грешка, монархията в България – също. Много други страни – и те така. В онези исторически години това, което е следвало да се случи е било едно – поне половината от обществото да не толерира хора, в които не само няма толерантност, но има желание да избият и подчинят въпросното общество.

Човекоядците, диктаторите, убийците, мародерите, изнасилвачите – те са хора, които лесно се разбират. Не е сложно да разбереш защо някой иска да го играе бог. Трудното разбиране е по отношение на масовката от обществото. На интертните, назаинтересованите, така наречените “невинни”. Онези в името на които (и техните деца) се случват какви ли не неща. Тях аз не мога да ги разбера. Нямам капацитет и единственото, до което стигам е, че тези хора наистина не ги ебе кой, как, къде и по какъв начин ще ги ебе. Те са навити всякак – и хоро да играят и хорото тях да играе. Не се вълнуват, не разбират, не знаят. Не могат да решат. Седят и зяпат като маймунки. Странични наблюдатели, външни хора. Предполагам, че заради такива се е родил изразът, че всеки народ заслужава съдбата си.