Скролирайки безцелно из кокошарника попаднах на пост от болница ИСУЛ. Пост, който може да прочетете тук. Впрегнах се леко аз от поста (на болницата). Вероятно, защото наближава една неприятна дата, а може би поради спецификата на случая – възрастен човек, като “бонус” бездомен, спешно отделение, гражданска намеса и т.н. Това, което ме впрегна бяха думите на болницата от поста “В СПЕШНОТО ОТДЕЛЕНИЕ НА ИСУЛ НИКОГА НЕ Е ОТКАЗВАН ПРЕГЛЕД НА ПАЦИЕНТ“.

Дали по-горното е истината или не (иска ми се да е) – нямам идея. Имам идея от 25 юли 2024. Някъде към 10:00 се озовахме при майка ми, защото не дигаше телефона. Намерихме я припаднала до кревата. Разбира се, беше се изпуснала, повърнала, както си е “редно”. Пиша го специфично за хора, които ще бъдат в сходна ситуация. Вдигнахме я, посъвзе се. Не беше особено адекватна. Дрън на 112. Удивително линейката дойде доста бързо – за под 30 минути. Екипът помогна да я качим на кревата (поради изтъркана тазобедрена става и теглото и беше невъзможно да я качим сами). Страхотно. Измериха кръвно, обчайната дискусия, за да се установи дали е генерално разкачила или не особено. След като споменах, че има диабет – измериха и кръвната захар, беше 24. Няма проблеми – боц повечко инсулинче и живи и здрави. Диагноза? Не помня, има я записана, но беше нещо, което може да се съкрати до “Не е добре, мъ да си пие хапчетата и ще се оправи.” Толкова от бърза помощ, а и какво повече? Все пак това да не са лекари да се чудят дали проблемът не е по-сериозен… възрастна жена, дехидратирана, леко дезориантрана, нормално – горещо е, забравила да пие хапчетата, пък припаднала. Човещина. Като нещо позитивно – докато бяхме в асансьора единият лекар ме попита дали тя няма “Мрачни мисли”. Запомних въпроса тъй като беше интересен. За протокола – не, нямаше мрачни мисли, а и да е имала не съм знаел. На по-късен етап обаче проима…

Лека полека майка ми се посъвзе. Не беше особено в час, определено продължаваше да е дезориентрана. Повисяхме, кафенце, хапване малко, вода повечко, хапчета, тя настоя да си тръгнем. Тръгнахме си. После реших да се върна – ей така, за всеки случай. Не беше добре. Видимо по-неадекватна. Айде пак 112. Същата процедура като предната – мерене на кръвна захар, още инсулин (който е със забавено усвояване), водичка, малко хапване. Отново настоя да си тръгна. Категорично отказа да я прибера вкъщи (както винаги е) абсолютнокатегорично отказа болница и каквото и да е друго. В България дори при нужда (както стана ясно) може да се откаже прием, та какво остава ако пациентът сам отказва. Има изключения примерно – ако някой има брадва в черепа или на друг му стърчи черпак от задника. Тогава болницата може и да се смили. Тръгнах си отново, но този път предвидливо минах през един санитарен магазин, взех походен тоалетен стол, памперси, марли, ръкавици, подлога, все полезни неща ако се наложи. Чувахме се през час, звучеше по-адекватно и така докато отново не звучеше неадекватно. Хайде пак обратно – този път нахъсани додупка да я навием за болница. През това време гръмна склада за фоерверки. По пътя бърза консултация с приятели откъм идеи как е най-добре да се постъпи. Пристигнахме и стартираха час и половина разправии докато се навие за болница. Накрая се нави. Беше към 21:00 и нещо. Оп 112 – честито – в цяла София са останали ДВЕ линейки. Всички други към Елин Пелин заради гръмналия склад (не беше ясно колко хора са пострадали). Колко линейки работещи в София е отделна, твърде “прекрасна” тема. Оттам дирене на частна линейка. 20 минути по-късно и 5 опита – намерихме. Другите като чуха, че става въпрос за възрастен човек в кофти състояние, който не може да бъде изнесен на собствен ход – директно отрязаха. Не ги обвинявам, все пак частните линейки нямат дежурен лекар на линия (явно). Ако пациентът вземе и ритне камбаната – съответната фирма ще го отнесе. Евала на хората, които се отзоваха. Те между другото пристигнаха заедно с линейката от “Бърза” помощ. Нея, естествено не я бях отказал, да не съм луд? От къде да знам дали ще мога да намеря частна или не?

Чудно. Качихме майка ми на частната линейка и към Токуда. Защо и как натам – отделна история. Милата се беше посъвзела и беше по-адекватна отколкото през целия ден. Пристигнахме в спешното на Токуда, свалихме майка ми и там… се случиха едни незабравими неща. Бяхме посрещнати от две пачи, може би подлоги, а може би от една пача и една подлога, все тая. Подозирам, че едната е била “сестра”, другата, във видимо приповдигнат дух – шеф “смяна”. Отношението – твърде нагло и арогантно. Имената им – ще ги спестя. Спомняйки си за тях, отново нахлуват кофти желания. До този момент, през живота ми, никога не съм и помислял да скоча на жена. В този момент исках и на двете, с павенце, ков-ков по муцунките, няма страшно, нали сме в спешното… Ей така – за упражнение на студентите. Кофти, нали? Човек открива интересни неща за себе си в подобни ситуации. Например времето за превръщане на две човешки същества (теоретично бяха такива, в мойте очи не съвсем) в обекти – беше под няколко секунди. Радвам се, че желанията останаха на ниво фантазия. Естествените спирачки бяха ясни – майка ми беше зле, принцесата ще става скоро майка, а две размазни глави освен да ги бучнат в буркани за обучение – какво ще променят? Нищо. Откъдето и двете са се стекли и изпълзяли, други щяха да цъфнат. Покрай тях и охраната щеше да го наяде – така де, да не се пречка. Все тая. Криворазбраното желание за “справедливост” е голяма фъшкия, хубаво че си остана в задника. След почти час висене – нито я прегледаха, нито и обърнаха внимание, нито нищо. Да не е спешно на болница ?! Чудесно, щеше да е странно ако и бяха…

Хоп на частната линейка и отново на път към следващата болница. Коя да бъде? Ей – що да не е Александровска, тя е голяма! Айде натам. В Александровска не свалихме майка от линейката. Нека да седи на прохладно. Лекарите на смяна в Александровска не само, че отказаха въобще да я погледнат, о не, те започнаха да разсъждават убедената. Една от кифлите даже каза как била ходила на работа с почти 30 кръвна захар. Подготвен от подобно кретеноидно отношение този път нямах желание за палави фантазии. Моментът беше отминал. Хайде пак на линейката и към Окръжна. В Окръжна се потвори ситуацията от Александровска с тази разлика, че Окръжна бяха много мили, не се впуснаха в демонстрация на олигофрения и много учтиво казаха “Ами не… пробвайте другаде.” Без обяснения, без прегледи. Какво има да му се гледа на пациента? Пък и в частна линейка… е явно не е на умиране. Красота!

Джакпотът беше уцелен със спешното на София мед, което беше единственото, в което и обърнаха внимание. Тук вероятно следва някой да се зачуди – а защо не я закарахте в Пирогов? Причината е проста. Пирогов е единствената спешна болница и по правило там се ходи основно, за да те събират, т.е. ако си насипен или хлапе. Майка ми вече имаше кофти опит с Пирогов. Определено нямах желание да видя дали ще си спомни. В Пирогов, десетина години по-рано, баща ми почти беше убит (това е думата) по време на уж рутинна операция, след която прекара почти месец във веселата им реанимация. Майка ми не беше в насипно състояние, респективно други болници със спешни отделения би следвало да могат да се справят. Отклоних се.

След София мед прибрахме майка вкъщи. Епикризата – дехидратирана, не е пила хапчетата и бчукала инсулина, иначе е окей, лека инфекция на пикочните пътища и т.н. Един вид – ще я бъде.

Разказвам всичко това, защото цялата ситуация, от първо лице и единствено число създаде как да кажа – определени впечатления, които влизат в много сериозно противоречие с гръмкото твърдение на ИСУЛ. Наистина, там не се и опитахме, но какво от това? Във всяка държавна/общинска болница ли би следвало да се опитваме? Хех.

Споделям, защото мога и искам. Интересно е. Въпросната вечер научих доста неща. Разбрах в какви ситуации човек би налетял на друг, колко бързо може да се случи предхождащата обектификация… колко малко (уж) е нужно – родител в нужда и две дропли с тъпо поведение. Реално доста тъжно, защото точно такива събития смесени със “стандартните” истории от медии създават и допринасят за едно отношение тип – всички под общия знаменател. Така, без да усетиш, сам се превръщаш във фъшкиите, които искаш да изчистиш. Кофти е, спор няма.

Мама си замина края на ноември 2024. Колко ли готино би било ако повечето хора бяха като нея – мили, внимателни, помагащи, добри, отзивчиви и леко плахи.